След като Човекът, който се научил да обича себе си най-после стъпил, така да се каже, на здрава почва и започнал да гледа на себе си като на уникат, който не може да бъде сравняван с никой друг (защото и другите са уникати), та след тези дълбоки прозрения, инспирирани от Бога, човекът постепенно налучкал вярната любов към себе си – тиха и дълбока, цял океан, в който той съвсем сам блаженствал и се разтварял, та чак забравял как се казва и дали е нощ или ден. Неуморно си говорел човекът нежни слова, мед му капело на сърцето, а любовта се леела върху него и преливала към всичко живо наоколо – хора, животни, растения и насекоми. Приятелите му като го гледали размекнат и ухилен му простили временното възгордяване и всичко тръгнало като по вода. Но минали месец-два и човекът започнал да забелязва, че докато си повтаря «Обичам се, обичам се, обичам се», всичко е наред, но като спре си е горе-долу същия човек, с предишните страхове, недоволства, тревоги и ядове. Що не напредвам по духовния път, питал се той, що не се развивам, а си стоя същия?! Трябва да разберем, че този човек бил прилежен и постоянен, но задено с това бил и малко нещо амбициозен (типично за зодия Дева). Вече бил прочел разни книги, бил узнал за духовния път и бил взел решение да го следва. Да, но как разбираш, че вървиш по духовен път? Като виждаш, че се променяш, естествено, като ставаш по-добър във всяко отношение. Черна мъка завладяла сърцето му като гледал, че не напредва както би му се искало. Пак повтарял «Обичам се», но с половин уста, не бил щастлив и удовлетворен. Има нещо грешно на практиката ми, въздишал той, пак ще трябва да питам Бога. И тъкмо да падне на колене и да зададе мъчещия го въпрос «Господи, защо като практикувам така усърдно не ставам по-добър?» и от небето се чул гръм, след гърма прозвучал гласа на Всевишния, ама звучал малко нещо строго: «А кой ти каза, че трябва да станеш по-добър (Бог нали е всевиждащ бил предугадил въпроса на човека)? Да съм искал такова нещо от теб? Дадох ти този метод, за да си щастлив, а ти се изхитри и пак страдаш!» Ама, Господи, заоправдавал се нашият човек, нали така пише в книгите, да се развиваме, да ставаме по-добри, та да стигнем до Теб. «Сега стана и лукав» прогърмял Бога. «Ти не страдаш за това, че си далече от Мен, а затова, че не се променяш, както би искал. Страдаш от амбицията си! Преди се сравняваше и надпреварваше с приятелите си, сега се състезаваш със себе си. Не ти ли казах, че си уникален? Аз за това те обичам, не заради някакви твои качества. Че ако ви измервах по това колко сте добри или лоши, трябваше отдавна да съм ви затрил, но аз ви обичам, всеки един от вас – светец, убиец, грешник. Ти можеш ли така да се обичаш?» Това било като гръм от ясно небе за нашия човек. Да се обича, както Бог го обича? Не му било дошло на ум. А било ли въобще възможно? Но щом Бог лично му го бил дал като задача, трябвало поне да опита. И започнал отново да си повтаря своите изпитани утвърждения, но спрял вече да се проверява на всеки три дни дали е станал по-добър, дали се променя. Бог ми отвори очите - започвал да разбира - трябва да се обичам БЕЗУСЛОВНО. И си заживял той като птичка Божия, не го е грижа дали става по-духовен или напротив, дали се развива или стои на едно място. Даже като виждал, че избухва или се страхува, или понамразва, или завижда (защото ги улавял тези неща, тъй като въобще не бил сляп или глупав, а доста осъзнат), засилвал любовта към себе си, та любовта му наистина да е безусловна. И станало чудо – онези негови черти, които до скоро смятал за дефекти, сега се превърнали в най-скъпи приятели, в най-мили отрочета, защото го подсещали, че може да се обича още и още, и още. Е, това вече било живот! Само радост и блаженство от сутрин до вечер. Но историята не спира дотук. В някой следващ постинг ще напиша продължението.